Tag Архиви: поезия

120 години от рождението на вечната и свята Елисавета Багряна

На големите с любов

Елисавета Любомирова Белчева, известна с псевдонима си Елисавета Багряна, е родена на 16.04.1893 г. в София в чиновническо семейство. Основно и гимназиално образование получава в София. Следва една година пребивава със семейството си в Търново, където пише първите си стихове, когато е на 14 години. Там неин учител е Димитър Рашев – доведен син на Хр. Ботев. През 1908 г. – семейството се премества в Сливен – родния град на бащата, където бъдещата поетеса започва да се докосва до „салонния” духовен живот. Една година учителства в с. Афтане, дн. ямболско село Недялско. Там попада в средата на будни и интелигентни млади хора , между които и 20-годишният директор на училището – Тодор Христов, бъдещ журналист и дипломат. Завършва Славянска филология в СУ”Климент Охридски”, където й преподават най-видните представители на културата и филологическа мисъл у нас по това време. Сближава се с кръга “Звено” и  писателите Г. Райчев, К. Константинов, Д. Дебелянов, Д. Подвързачов, Хр. Ясенов, Й. Йовков, който е първият,  казал й, че тя трябва да публикува. Първите й отпечатани стихотворения са “Вечерна песен” и “Защо” в списание “Съвременна мисъл”. През 1915-19г.  е гимназиална учителка във Враца и Кюстендил. 1919г. се  омъжва се за Иван Шапкарев, син на известния ни фолклорист Кузман Шапкарев. Съпругът й – царски офицер,  е против тя да пише стихове даже изгаря една нейна тетрадака с творби, а свекърва й, неграмотна македонка с албанска кръв, я дебне да не чете и пише. Багряна  се разделя със съпруга си, завръща се в София и на 30 декември 1921 г. ражда единственото си дете – Любомир. 1921 г. става редовен сътрудник на „Вестник на жената”. 1923 г. – заминава за известно време в Германия, като  престоят й там и преминава в средата на известни български писатели, поети, художници – Николай Лилиев , Георги Райчев , Светослав Минков , Дечко Узунов и др. През 1924 г. се завръща се в България и става член на Съюза на българските писатели. През 1925 г. напуска съпруга си, заминава за един месец във Франция, за да  прекарва отпуската си с Боян Пенев – безспорен ерудид , един от големите ни литературни критици и изследователи, съпруг на Дора Габе, в когото Багряна е силно влюбена. През 1926 г. получава развод с Иван Шапкарев. 1927 г. загубва Боян Пенев, който умира внезапно след операция на апандисит, неполучил развод с поетесата Дора Габе. Същата година излиза от печат първата й книга „Вечната и святата”, която се превръща в литературно събитие. Следват стихосбирките “Звезда на моряка” и “Сърце човешко”. През 1944 г. се  омъжва за втори път за Александър Ликов, който заради нея разваля годежа си с Дора Габе.  Той е публицист, политически деец, дипломат, красив, фин и елегантен. По време на войната при  бомбандировки двамата са затрупани, но успяват да се спасят. Съпругът й Александър Ликов умира през 1954г. В периода 1956-1973 г. поетеста пътува по света. Излизат стихосбирките й “Пет звезди”,  “Контрапункти”, “Светлосенки” и “На брега на времето”. Посещава Белгия, Бразилия, Италия, Гърция, Швеция, Франция, Ливан, Чехословакия, Полша. Елисавета Багряна умира през 1991г. в София, почти столетница, като последните си години прекарва в дом за възрастни хора, дейци на културата.

Лириката на Багряна покорява с първичната стихия на пориви и чувства, с размаха на младост и волност. В стиховете й се усеща пълнокръвният пулс на здравия земен човек, изпълнен с жизнена сила и радост. Дори когато стига до дъното на човешкото страдание, тя не изгубва тази жизнена сила, която и в мрака на най-черната скръб ражда нова надежда и нов порив. Изразителка на витализма и обновителните устреми на следвоенните години, нейната самобитна и ярка лирична героиня има корени в дълбоките недра на народната душевност.  Оттук и естествеността, с която звучат в лириката на Елисавета Багряна стихове с народнопесенен стил. Образът на родината е неотменима част от душевния свят на поетесата . В Багрянината поезия звучи векове потисканият порив на жената към свободна и право на изява. Лиричната й героиня е волна и смела, със самодивско сърце, но и носи чертите на една подчертана женственост – в нея говори сърцето на “последната и първата жена”.  Чрез поезията на Елисавета Багряна за пръв път в българската литература жената разкрива смело и откровено своята природа. Любовта й се слива с копнежа по свободен и пълнокръвен живот и е немислима в тесните рамки на еснафския домашен уют…

Стиховете й са преведени на 30 езика и издадени във Франция, Чехословакия, Югославия, СССР, Румъния, Италия, Швеция, Полша и др. Носителка е на златен медал на Международната асоциация на поетите в Рим.

Снимка: bnr.bg

“Цветя на злото” или да си спомним Шарл Бодлер

Baudelaire_1844

На големите с любов

Един от най-влиятелните и противоречиви френски поети на 19. век, наричан “баща на модерния критицизъм”, смятан за предтеча на символизма, заедно със Стефан Маларме и Пол Верлен формира движението на френските декаденти от втората половина на века.

Шарл Пиер Бодлер е роден през 1821г. в Париж. На 6 години остава без баща. Получава образованието си в Лион  и Париж. С крайно изострена чувствителност и силно привързан към майка си, която се жени повторно, Бодлер води нередовен живот и заболява от сифилис. Изпратен е в Индия, но и след завръщането си в Париж – вече пълнолетен, продължава екстравагантния си живот. Среща мулатката Жана Дювал,  с която е свързан до края на живота си. Участник в Революцията от 1848 г.

През 1857 г. Бодлер публикува своята първа и най-известна стихосбирка „Цветя на злото“, която е   най-значителното поетично събитие в Европа през 19. век. Книгата оказва силно влияние на следващите поколения поети. Поет на града, певец на порока и тъмните страни на живота, естет на грозното с илюзорна безнравственост,  поезията му разкрива всъщност чувствителността на един дълбоко морален дух. Посрещната е с възторг от шепа читатели, но лицемерното френско общество е възмутено от “неблагоприличния” език на поета, вследствие на което той е подложен на съдебно преследване за непристойност и богохулство. Съден за нарушаване на обществения морал, а някои от творбите му са  забранени за публикуване във Франция до 1949 г. Това е вторият случай в страната, афишираща се като символ на свободата, на съдебно преследван заради творчеството си писател след Гюстав Флобер, който е осъден заради романа си “Мадам Бовари” за нарушаване на обществения и религиозния морал и на добрите нрави”.

Преследван от постоянни финансови затруднения, Бодлер е пристрастен към опиума и  пие много. Получава удар, вследствие на който е парализиран. Последните две години от живота си прекарва в санаториуми. Умира в Париж през 1867.

Макар че странните черти, магьосницие с очи зелени,

от вежди зли са украсени и ангел не напомняш ти,

боготворя те, о, желана, ти, мой непобедим порок!

Тъй както жрец пред своя бог със сляпа вяра се прекланя.

Ухаят в гъстата коса пустини и гори безкрайни,

главата ти е пълна с тайни и с непознати чудеса.

Като кадилница упойна ухае в тъмното плътта;

опиваш като вечерта, о, Нимфо, свъсена и знойна.

Унася виното в мечти, но не и като твойта нега;

дори мъртвеца от ковчега ще вдигнеш с ласките си ти.

Шарл Бодлер “Цветя на злото”

Снимка: en.wikipedia.org


Овидий

160px-Publius_Ovidius_Naso

Публий Овидий Назон е древноримски поет, известен най-вече с три големи стихосбирки еротична поезия – “Героини”“ – писма на героини от митологията до техните отсъстващи любими;  “Любовни елегии“ - поредица от еротични стихотворения, адресирани към някоя си Корина и “Любовно изкуство“ – пародия, представяща се за ръководство за намиране и съблазняване на жени в Рим.  Другo неговo известнo произведениe e митологичната хекзаметрична поема “Метаморфози“.

 Поезията на Овидий е популярна и често имитирана през Късната Античност и Средновековието. Тя оказва силно влияние върху европейското изкуство и литература и остава един от основните източници за класическата митология.

Овидий е роден на 20 март 43г. пр. Хр. в Сулмон във влиятелно семейство на конници. Той има по-голям брат, с когото получава образованието си по реторика в Рим. Заема нисши публични длъжности, като  съдебен служител, мирови съдия, но около 25 година пр.н.е. се отказва от тях за неудоволствие на баща си, за да се занимава с поезия. До тридесетата си година Овидий се жени три пъти, като първите два пъти се развежда. Той има само една дъщеря, от която има 2 внуци, но от различни мъже. Третата му съпруга е свързана с влиятелния род на Фабиите и по-късно му оказва голяма помощ по време на неговото изгнание. През 7 г. от н.е. е изпратен в изгнание от Октавиан Август на Черно море. От там той изпраща своите “Писма от Понта” и “Тъги”, в които се оплаква от студения климат и суровия живот сред варварите.

Прегърнал лирата Орфей,
тракийският поет, с вълшебни звуци
дивото у зверовете въвлича в омая;
канари, дървета, привсе неподвижни,
притегля от разстояние.

Из “Смъртта на Орфей”

Снимка: уикипедия

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Wiki letter w.svg